Днес честваме 154 години от рождението на Щастливеца

На днешния ден – 13 януари, когато по стар стил честваме 154 години от рождението на Алеко Константинов, авторът на книгата „Алеко Константинов. Биография“ Гавраил Панчев ни припомня за Щастливеца. Stamboliyski.tv благодари на писателя Гавраил Панчев за прекрасния текст.

                                               *

                                   *                      *

Публичното говорене за Алеко Константинов от десетилетия е доминирано, да не кажа направо детерминирано от ритуалната и каноничната – имам предвид държавния образователен канон – речи; впрочем, колебая се да не кажа, че това е една и съща реч с две “морфологии”. По-важното е, че тази реч табуира Алеко – сходна е ситуацията и при героите, в която те постоянно се митологизират, вероятно със скритата мисъл, че все пак саможертвата е иманентност, а не педагогика – и ни го припомня под формата на клишета, и мъгляви знания, получени от текстове на автори с професорски титли и конформистки манталитет, чиято генеалогия идва от революцията и нейния вътрешно присъщ кариеризъм. Резултатът от този  ритуал е самонадеяност на ума – това е гибелният път към ненаучното и недемократичното – ,който мисли, че миналото е архаично, анахронично  и следва да бъде изпратено на “бунището на историята”, а предишните личности са сенки, докато истината е точно противоположната: това са субекти с множествена идентичност, чието познание ни отвежда към истинната антропология.

            Защо е всичко това? Подозирам, че грозните клишета са реторични функции на една трансцендентна тревога. Мисля, че нейните източници са няколко. Убеден съм, че основният е страха на политиците от дългия размисъл на юриста Алеко Константинов върху корелацията “морал” – “право”. Дискусията по темата е от базово значение днес, но тя категорично отсъства. Да поразсъждаваме накратко заедно. Може ли законът да ни направи морални? Разширяването на правното пространство не наподобява ли политиката при тоталитарните режими: имам предвид абсолютизацията на закона или политика без ценности. Не превръща ли всичко това закона в постоянен и същевременно удобно променлив инструмент на властта? И най-голямата опасност, предвидена през 90-те години на ХХ век от Вацлав Хавел и налична в редица писма на Алеко Константинов до Найчо Цанов, правовата държава да се превърне в държава на алибито на закона. Не е трудно да се сетим, че демокрацията ще претърпи сериозна метаморфоза.

            Вторият източник засяга академичната мисъл. Имам предвид темата за “Бай Ганю”. Въпросните критици упорито защитават напоследък тезата, че Алеко е създал езика на бай Ганю и той е сътворил българите по “образ и подобие”  на персонажа. Налага се и тук да се задълбочим. Внимателният анализ на изложената позиция открива мислене, което се стреми неудържимо към мита за Вавилон, т. е. езиков монизъм, един единствен и универсален език. За повече яснота ще добавя, че комунистическите философи често се позоваваха  на мита за Вавилон в опита си да наложат своето сциентистко есперанто. Както се вижда, тук няма езика на Алеко, а той съществува в редица негови текстове и най-вече в юридическата му практика; току-що описах противоположната лингвистична ситуация, т. е. след Вавилон. Не е много трудно да разберем докъде ще ни доведе езиковият монизъм, ако вече не го е направил.

            Третият източник засяга гражданският ни статут, респ. гражданското общество. Базовото значение на гражданина е от малкото позитиви на Френската революция от 1789 г. и представлява основна политическа ценност. Всяка подмяна на същата скрито или не толкова заплашва сериозно демокрацията. Алеко Константинов е сред първите основатели на редица граждански сдружения в България след 1885 година. /“Народообразователно дружество”, “Българско музикално дружество”, “Урвич клуб и др./. Членува в “Славянска беседа”; специално внимание заслужава основаното от него сдружение “Весела България”, чиято философия определям като антипатерналистичен и антиавторитарен бунт срещу прекомерната, монологична сериозност в българския политически и обществен живот, осъществен чрез смеха и пародията.

            И последният е свързан с различните екологични движения, които интерпретират Алеко Константинов като основател на туристическото движение в България, респ. защитник на Природата. Това е частично вярно, но по същество става дума за цялостна етична концепция на Алеко Константинов за Планината, на чийто връх той “поставя” Морала, Другостта – според Цветан Тодоров това е критерий за цивилизованост. За сравнение: последния пътепис на революционера – републиканец от 1876 г Захари Стоянов е от 1889 г., когато той вече е монархист и е посветен на княз Фердинанд; впечатляващото тук е, че на върха на планината той “поставя” Властта. Да добавя, че Планината е свещено и символно място за всички световни религии.

                                                                        Гавраил Панчев